„ТАНЦЪТ ДЕЛХИ“ ИЛИ НЕПОНОСИМАТА НЕЖНОСТ НА ЧОВЕШКАТА БОЛКА

Петима герои в клопката на  уж тривиална човешка  история: майка-дъщеря-приятелка-съпруга-любовница-съпруг-мъж-любовник, сблъскват своите истини пред лицето на смъртта. Истината става коренно различна при смяна на гледните точки, защото при разместване на фигурите парченцата на пъзела като че ли никога не могат да съвпаднат. Не може да се види цялото. Провокацията е, че във всяка от седемте отделни сцени, смъртта е нечия друга.  И истините се разминават и пренареждат.  Има ли общовалидна  истина изобщо? Може би само страничният наблюдател, в случая медицинската сестра, като адвокат на смъртта, знае, че линията, която прекъсва живота, е линията, която ни свързва с него.

Важното е, че на сцената има прекрасни актьори, които интерпретират блестящо различните човешки състояния така, че да ни помогнат да намерим себе си, да разчетем себе си и да потърсим собствената си истина. Да, всички сме еднакви някъде там, дълбоко в душите си. Различни сме в житейските си роли, но линията, която ни свързва е една…

Галин Стоев* , който живее както сам казва, между София и Париж, а от неотдавна е директор на театъра в Тулуза, може би има преимуществото по-лесно да намира тази линия, която свързва различните гледни точки, различните модели на човешко съществуване.

За него „Парадоксът е основният мотор, който ни анимира и ни дава усещането, че сме живи… “Танцът Делхи” е своеобразен драматургичен кубизъм, тук картините са в постоянно движение, ситуациите всеки път се пренареждат, а  героите имат множество лица. Това, което сдобрява противоречията, е креативната реалност на танца. В сърцето на историята е скрит един мистичен танц, който завинаги бележи всеки, който го е видял и му се е възхищавал. Практически ние никога не виждаме този танц на сцената, но въображението ни го рисува или се догажда за него правейки ни негови съавтори. Така собствената ни съзидателност някак постепенно и неусетно ни прави част от танца, който се ражда в и чрез възприятията ни. Този танц прегръща всички непримирими противоречия на живота и на театъра и с хумор и нежност отвежда зрителя отвъд всеки антагонизъм”.

За автора Иван Вирипаев „Танцът Делхи” е „търсене на нов вид театър, който не се „играе”,  не принадлежи на „психологическия „театър , а трябва да се интерпретира като музикална партитура”.

„Аз мисля, казва той,- че театърът е емоционална форма на философския дискурс, защото темите и идеите във философския трактат се усвояват и включват в социалното поле, а в театъра те могат да бъдат почувствани”.**

Така че творческата на задача на актьорите: Светлана Янчева, Радина Кържилова, Радена Вълканова, Владимир Карамазов, София Бобчева,  е била изключително предизвикателство. Но те блестящо успяват не да играят себе си или собствените си представи, а да интерпретират философски идеи. Едновременно да бъдат истински и убедителни във всичките форми на интерпретация.

Благодарение на тях ние също ставаме част от танца,  налагайки своята собствена история в променливата схема, която  ни се  предлага. Така спектакълът става ключ за познание и  умиротворение със собствените ни истини и полуистини, с които се борим. И това е урок, който ни прави по нов начин емоционално грамотни.

Трябва да кажем, че включването в спектакъла на мултимедийни ефекти, нещо, което се смята модерно, но не винаги е оправдано, в случая изключително допринася за вникването и разчитането на интерпретациите. Защото, когато гледаш човешките лица и очи отблизо и се опиташ да наложиш тези лица, виждаш общата болка, откриваш нежността, за която всички копнеем…

 

Сценограф на спектакъла е Никола Тороманов, костюмите са на  Елица Георгиева, музиката – на Емилиан Гацов (Елби)

Мултимедия: Илиана Кънчева и Гео Маноров, Димитрис Георгиев

Видеооператори: Ивайло Коцев, Николай Атанасов, Златка Златкова, Теодор Киряков

* Галин Стоев завършва НАТФИЗ, специалност театрална режисура при проф. Крикор Азарян. От 1992 г. работи като актьор и театрален режисьор в България, Англия, Германия, Република Чехия, Русия, Белгия, Аржентина и Франция. През 1999 г. режисира първата си постановка на сцената на Народния театър в София и оттогава редовно поставя пиеси там, като „Аркадия“ на Том Стопард, която печели Аскеер за най-добро представление през 2001 и не случайно е избрал и автора и подхода

** Иван Вирипаев е един от най-известните и поставяни драматурзи в Европа. Преди да се заеме с писане на пиеси, роденият през 1974 г. в Иркутск автор, завършва актьорско майсторство в Театралния институт в родния си град, след което в течение на три сезона се изявява като актьор в различни сибирски градове. Установява се в Москва през 2001 г. и участва в основаването на алтернативното театрално пространство  „Театр.doc”, което се открива с пиесата му „Кислород“.  През 2005 г. Вирипаев, заедно със съмишленици, създава Агенцията за творчески проекти „Движение Кислород”.   Пиесите и спектаклите по негови пиеси са отличени с множество значими и престижни театрални награди в родината му и в Европа.

„ТАНЦЪТ ДЕЛХИ“  ИЛИ НЕПОНОСИМАТА НЕЖНОСТ НА ЧОВЕШКАТА БОЛКА

Още