ФЕНИКСЪТ

Последната  четвърт от стогодишната история на Народния театър “Иван Вазов” започва с две събития. Първото е откриването на реконструираната сграда на театъра. Големият ремонт, започнал през 1972 г. се ръководи от директора на театъра о.з. ген. Александър Гетман, който не дочаква тържественото откриване през 1976 г. Второто събитие е назначаването през 1976 г. за директор на Народния театър на писателя Дико Фучеджиев, който ръководи театъра до 1990 г. Той остава най-дългогодишният директор на този театър за 100 годишната му история.

Проектът по възстановяването и ремонта на театъра е под ръководството на арх. Иван Тонев, а цялото художествено оформление се ръководи от Дечко Узунов. По проект на Иван Кирков се изработва завесата на театъра, върху която е разперил криле вечно възкръсващият феникс на българското театрално изкуство. Тържественото откриване на внушителната, обновена сграда в центъра на София е през 1976 г. под вече позлатения портал на сцената със спектакъла на Кръстьо Мирски “Хъшове” от Иван Вазов, чиято визуална метафорика и стилът на актьорските изпълнения носят патоса на героичната българска история. Класическата му форма и романтичен сюжет символизират силата на националната театрална традиция, чийто дом е самият  Народен театър.

Както сградата на театъра, така и неговото театрално изкуство въплъщават представата за институция от национално значение. Тази представа съчетава модерното разбиране за национално репрезентативен театър, който развива своето изкуство, стъпил здраво върху националната драма, и разбирането на социалистическата култура за монументалност, реалистичност и вечност на нейното изкуство.

Втората половина на 70-те години е белязана от бавни, мъчителни, но видими трансформации  в обновяването на актьорския и режисьорския състав, в дотогава монолитния сценичен стил на Народния театър.

Като гост-режисьори  през 1977 г. Асен Шопов и Пантелей Пантелеев поставят съответно “Емигранти” от С. Мрожек и “Душата на поета” от Ю. О’Нийл. И двете постановки са на новоткритата в реконструирания театър Камерна сцена. И двете, особено “Душата на поета”, според критиката се запомнят с актьорските изпълнения на Любомир Кабакчиев, Виолета Гиндева, Ирина Тасева и Славка Славова, с майсторските им умения в психологическото изграждане на сценичния образ.

Във вътрешната организация на театъра режисьорите имат важно място при избора на пиесите и, разбира се, в общата сценична интерпретация. De facto обаче Народният театър е символ на “звездния” тип театър. Неслучайно за един от най-успешните спектакли от втората половина на 70-те е сочен “Големанов” от Ст. Л. Костов, постановка на Енчо Халачев. В него решаващата дума имат актьорите. “Соловите”, действително майсторски актьорски изпълнения, както на Стефан Гецов, така и на Виолета Бахчеванова, на Славка Славова, на Мария Стефанова, представят актьорското умение при изграждането на характери в една класическа драматургична форма, с типичните за нея главни и второстепенни роли. Решаваща за цялостното тълкуване е актьорската интерпретация на главната роля. “Звездите” в представлението кръжат около най-силната “звезда-център”. Това е от важно значение за отношението към жанра. За Гецов, който е типичен представител на актьора с “аплоа”, познат ни от образците на това изкуство на XIX век и с предпочитание към роли в съответствие с неговия характер, Големанов няма как да е смешен. Критиката вижда “в комедията сянката на трагичното”, не смешното, а страшното. Енчо Халачев включва “масовки”, интермедии на тема “борба за власт” и адаптира концептуалния знаков код във визията на спектакъла към “акцентите” в изпълнението на актьора.

Монументално-бутафорната  режисура на Филип Филипов, която  в най-пълна степен въплъщава  изискванията на социалистическия реализъм и задълго е доминираща в Народния театър, има декоративно концептуален характер. Идеологически правилно решената режисьорска интерпретация на драматургията намира своята визуална илюстрация на сцената и има предимно общ, насочващ характер за актьорските изпълнения. В тази “рамка” актьорите разполагат с относително пълна автономия при изграждането на сценичната фигура. Представленията “Протокол от едно заседание” от Ал. Гелман, посветено на ХI конгрес на комунистическата партия, “Унижените и оскърбените” от Ф. М Достоевски, поставено в навечерието на честването на революцията в Русия, “За честта на пагона” от К. Зидаров и дори “Под игото” на Ив. Вазов, поставено в чест на 1300 години от основаването на българската държава, са красноречиви примери в тази посока.

Театралната стилистика, определена от изпълнението на актьорите-звезди, без да преживява радикални трусове, започва да се трансформира в края на 70-те и началото на 80-те години. Като гост-режисьори са поканени Крикор Азарян, Асен Шопов, Никола Петков, Иван Добчев, Младен Киселов, Вили Цанков, Гриша Островски, Леон Даниел, Димитрина Гюрова и др. Някои от тях като  Гриша Островски (“Майстор Солнес” от Х. Ибсен) и Леон Даниел (“Неочакван гост” от А. Арбузов) гастролират еднократно. До такива утвърдени звезди на театъра като  Ружа Делчева, Таня Маслитинова, Любомир Кабакчиев, Виолета Бахчеванова, Георги Георгиев-Гец, Славка Славова, Георги Черкелов, Маргарита Дупаринова, Иванка Димитрова, Стефан Гецов, Ирина Тасева, Любомир Киселички, Ванча Дойчева, Андрей Чапразов, Николина Лекова, Асен Миланов, Мария Стефанова, Венелин Пехливанов и др. все повече се изявяват и талантите на Жоржета Чакърова, Юри Ангелов, Сава Хашъмов, Виолета Гиндева, Емил Джамджиев, Михаил Петров, Константин Цанев, Велко Кънев, Стефан Данаилов, Кирил Кавадарков, Марин Янев, Добринка Станкова и др. Постепенно в театъра започва да се чувства навлизането на по-младите актьори. Предимно с тази част на трупата работи в последния преди смъртта си спектакъл “Сенки” от Салтиков-Шчедрин (1978) Кръстьо Мирски. Критиката оценява таланта и успеха на младите в този парадигмален за класическата театралност на Мирски спектакъл – един от най-добрите в Народния театър през този период.

През 1977 г. театърът получава званието Национален академичен театър. Две години по-късно отбелязва своя 75-годишен юбилей. “Опит за летене” от Й. Радичков, “Милионерът” от Й. Йовков, “Последен срок” от В. Распутин, “Йерма” от Ф. Г. Лорка, “Зидари” от П. Тодоров, “Ретро” от Ал. Галин и “Нощем с белите коне” от П. Вежинов са спектаклите, които може би най-силно фокусират започналите към края на втората половина на 70-те и началото на 80-те години промени в театъра. Те са дело на нови за театъра режисьори – Крикор Азарян, Младен Киселов, Никола Петков, Вили Цанков, Димитрина Гюрова, Асен Шопов. Някои от тях като Кр. Азарян, А. Шопов и Мл. Киселов стават част от режисьорската колегия на театъра. “Опит за летене” на Младен Киселов се превръща във фестивален спектакъл, в спектакъл-емблема на Народния театър. С него той се представя не само на българските театрални форуми, но предимно в своята твърде интензивна в края на 70-те години гастролна дейност. “Милионерът”, както и по-късните спектакли на Никола Петков “Сватбата на Фигаро” и “Свекърва” са сред най-дълго играните представления на театъра от този период. Те бележат навлизането на развлекателните жанрове на сцената на първия театър чрез интерпретацията на класическата драма и разширяването на жанровия регистър на актьорите.

Репертоарът на театъра се съобразява със задължителните чествания на юбилейни дати, свързани както със събития от националната история

(“Дипломати” от Н. Драгова и П. Стефанов по случай 100 годишнината от освобождението на България от турско робство), така и с годишнините от комунистическата революция в Русия и у нас (“Оптимистическа трагедия” от В. Вишневски или “За честа на пагона” от К. Зидаров), с конгреси на комунистическата партия (“Иван Кондарев” от Ем.Станев) и провеждането на Националните прегледи на българската драма и театър, където Народният театър по статут се явява направо на заключителния етап (”Опит за летене” от Й. Радичков, “Нощем с белите коне” от П. Вежинов, “Празникът” от  Н. Хайтов).  В историята на националния ни театър те са повече свидетелство за сложните отношения между задължителните идеологически изисквания и театралното изкуство в този период. В заплетените лабиринти на тези отношения се осъществява и плахото раздвижване на консервативната театрална стилистика по-осезаемо почувствана към края на 70-те години. Тези спектакли, обаче, не са единствените му драматургични избори. Сред най-добрите постановки на театъра от края на 70-те и първата половина на 80-те са “Бяг” от М. Булгаков с реж. Андрей Гончаров, “Последен срок” от В. Распутин с реж. Крикор Азарян, “Опит за летене” от Й. Радичков с реж. Младен Киселов, ”Ретро” от Ал. Галин и “Вечер” от А. Дударев с реж. Димитрина Гюрова, “Сватбата на Фигаро” от Бомарше с реж. Никола Петков и др.

Към края на първата  половина на 80-те в “опитите за летене”  на театъра се забелязва известен застой и постепенна консервация в оформящия се хибриден стил. Общата ситуация се променя и в нея новите режисьори някак се примиряват и с актьорското единоначалие и с възможните предели на постигне в първия ни театър. След “Празникът” от Н. Хайтов  Крикор Азарян напуска театъра, а Асен Шопов става един от най-продуктивните му режисьори.  Все по-осезаемо се усеща и изострянето на кризата с публиката.

Това обаче  не помрачава тържественото честване на 80-годишния юбилей на театъра, възвърнал отново името си Народен театър “Иван Вазов” през 1981г, запазвайки статута си на национален академичен театър. Показан е поставения от Николай Люцканов “Пролог” на Ив. Вазов със заглавие “Славата на изкуството”.

В театъра се връща Николай Люцканов, който  поставя през 80-те години “Лизистрата  или Атинските жени” от Аристофан, “От ума си тегли” от А. Грибоедов, “Синята птица” от М. Метерлинк,  “Пер Гинт” от Х. Ибсен. Точно “Синята птица” от Метерлинк, в която Люцканов работи със сценографа  Георги Иванов, се оказва първия успешен опит за зрелищно-приказен театър, в който визуално пластичната организация и композиция на спектакъла имат основно смислообразуващо значение.

През втората  половина на 80-те години в театъра  следят все по-внимателно политическите  промени в страната,  особено  засягащи Народния театър, който е  на директно подчинение на ЦК на БКП. Гост-режисьорът Олег Ефремов поставя нашумялата в Москва  и поставяна от него в МХАТ “Сребърна сватба” от Ал. Мишарин. С тази постановка на сцената на първия ни театър се качва много актуалната тогава публицистична драма. Към тази вълна, която идва с обявяването на перестройката, могат да се отнесат още “Бресткият мир” от М. Шатров,  реж. Младен Киселов (1987),  и “Тайната вечеря на Дякона Левски” от Ст. Цанев, реж. Асен Шопов (1988). През 1988 г. Младен Киселов поставя “Сън” от И. Радоев – сочен сред най-успешните спектакли на театъра в този период.

През втората  половина на 80-те години в репертоара се следва сигурния път на класическите пиеси. “Хамлет” от У. Шекспир, “Пер Гинт”  от Х. Ибсен, “Пред залез слънце”  от Г. Хауптман, “Кендида” от  Б. Шоу, “Бесове” по Ф. М. Достоевски, “Животът на Галилей” от Б. Брехт, “Свекърва” от А. Страшимиров са сред основните представления на театъра след 1986 г. наред с “публицистиката” и юбилейните заглавия.

В началото на 1989 г. трупата вече се състои от 30 мъже и 22 жени, след болезненото пенсиониране на 20 % от актьорския състав. Готви се навлизането на т. нар. “договорна система”. Кризата в театъра, усещана все по-силно през втората половина на 80-те, се задълбочава. Политическите промени ускоряват “развръзката”.

След 10 ноември  1989 г.  генералният секретар на комунистическата партия Тодор Живков е сменен и комунистическата държава започва да се разпада с неподозирана от нейните реформатори скорост. Стресът в театъра в края на 1989-а и началото на 1990 г. е силен. Разпада се Художественият съвет, който е имал задача да легализира представленията. Народният театър се възприема като символ на официозната социалистическа култура и в процеса на преобръщане на нейната символика неговият образ е подложен на най-силни удари и най-бързо рухва. Дико Фучеджиев се оттегля и от началото на новия сезон през 1990-1991 г. Народният театър има нов директор – театроведът проф. Васил Стефанов.

Въпреки сложната ситуация, в която се оказва Народния театър, благодарение на усилията на новото му ръководство, той започва да излиза от кризата и да се стабилизира. Пенсионирана е част от трупата. Някои от режисьорите напускат. Театърът приема под своя покрив експерименталния театър ТР “Сфумато”, а неговите режисьори Маргарита Младенова и Иван Добчев стават част от театъра. Образува се силна режисьорска и актьорска трупа. Поставят и режисьори като Леон Даниел, Крикор Азарян, Красимир Спасов. “Камината” от М. Минков и “Последната лента на Крап” от С. Бекет, реж. Крикор Азарян, “Цената” от А. Милър, реж. Л. Даниел, “Васа Железнова – 1910” от М. Горки, реж. Кр. Спасов, “Спомен за една революция” по Бюхнер и Мюлер и “Великденско вино” от К. Илиев с реж. Ив. Добчев, “Лоренцачо” от А.дьо Мюсе, “В полите на Витоша” от П. К. Яворов и “Нирвана” от К. Илиев с реж. М. Младенова са сред най-силните постижения не само на Народния театър. През първата половина на 90-те години представленията на тези режисьори връщат на театъра неговото първо място в театралния живот на страната. “Лоренцачо” е избран за спектакъл на сезона 1991/1992.

В началото на 1993 г. е назначен режисьорът Александър Морфов и още първият му спектакъл “Дон Кихот” по Сервантес е отличен сред най-добрите спектакли на сезона, наред с “Великденско вино” и “Вуйчо Ваньо” на ТР ”Сфумато”.

Всички те по много различен начин талантливо, оригинално и естетически мощно преработват преживяванията на промените, на опита от миналото.  Всички те създават нов образ на театъра и въвеждат в залите му непозната за този, до преди няколко години считан за най-консервативен театър, публика. Народният театър затвърждава амбицията си да стане фокус на най-доброто и интересното от театралния живот на страната.

Ако промените  в него през първата половина на 90-те години са осъществени от театрални стилове и режисура, която пренарежда и преосмисля символния свят на субекта във “високата култура”, спектаклите на Морфов се втурват на нейната “сцена” със стихията на карнавала. Те привличат в красивите барокови фоайета на Народния театър, в голямата зала под свода с позлатените орнаменти една млада публика. Във веселото преобръщане и пародиране на познатите “високи” интерпретации на класиката и въвеждането в спектакъла на жестове и символи от улицата, представленията на Александър Морфов ефектно и зрелищно символизират радикалното оттласкване на театъра от неговото минало.

През втората  половина на 90-те години ситуацията започва  постепенно да се променя. ТР “Сфумато”  и нейните режисьори напускат Народния театър. Към края на 90-те напуска  театъра и Красимир Спасов. Камерната  сцена и малката сцена на четвъртия  етаж, която освобождава “Сфумато”, са все по-предпочитани и от гостуващите в Народния театър млади режисьори и актьори и от работещите в театъра  режисьори. Ентусиазмът спада, умората започва да се усеща. Картината на спектаклите от този период представлява всъщност доста странен колаж от постмодернистични опити, от реанимираната режисура на знака, от модернистични интерпретации. Пародията, иронията, резигнацията бележат сценичния свят на повечето от тях. Може би най-симтоматичен в това отношение е спектакълът на Александър Морфов “На дъното” от Максим Горки, в който карнавалът е стихнал. Към края на 90-те проф. В. Стефанов напуска театъра и става очевидно, че театърът видимо е започнал да навлиза в друг тип, може би краевековна, кризисна ситуация.

В началото на 2000 г. артистичен директор на Народния театър става Александър Морфов, а административен директор Павел Васев. Не след дълго първо П. Васев, а по-късно и Морфов напускат.

От февруари 2003 г. проф. Васил Стефанов отново поема  ръководството на театъра в навечерието на честването на неговата стогодишнина.

От 5 януари 2009 г. поради излизането на проф. В. Стефанов в пенсия за директор на Народния театър е назначен Павел Васев.