Началото

1904 се счита за година първа от летоброенето на Българския народен театър, приел по-късно окончателно името "Народен театър". Това е година, в която по проект на министъра на народното просвещение проф. Иван Шишманов започва реорганизация във финансово, управленско и художествено отношение на единствената в столицата Българска драматическа трупа "Сълза и смях", преименувана в Народен театър. Предисторията на Народния театър включва не само битието на "Сълза и смях" (1892-1904), но и съществувалите преди това Драматическо-оперна трупа (1890-1892) и Българска народна театрална трупа "Основа" (1888-1890), чиито корени са в първите опити за създаване на професионален театър в Пловдив.

Съграждането  на Народния театър започва с относително  постоянен творчески състав, в  който през сезона 1903-1904 г. влизат артистите Иван Попов, Васил Кирков, Димитър Антонов, Константин Сапунов, Георги Стоянов, Коста Стоянов, Стоян Кожухаров, Борис Пожаров, Бельо Белчев, Константин Мутафов, Георги Златарев, Христо Янев, Мария Канели, Екатерина Златарева, Шенка Попова, Султана Николова, Мария Хлебарова, Марийка Ив. Попова, Персида Банчева и възпитаниците на руските и западноевропейските театрални училища Гено Киров, Христо Ганчев, Кръстьо Сарафов, Владимир Николов, Неделчо Щърбанов, Атанас Кирчев, Сава Огнянов, Вера Игнатиева, Адриана Будевска и Златина Недева. Театърът се управлява от интенданта Илия Миларов, а за артистичен директор е поканен младият хърватски драматург и актьор Сергиян Туцич. Въвежда се системата на контрактации с отделните членове на творческия състав. Трупата получава от Министерството на народното просвещение целеви средства, както и гласувана от Народното събрание постоянна годишна субсидия. Изготвен е нов Правилник за дейността на театъра, в който подробно са описани правата и задълженията на артистите и на всички служби в театъра. Дисциплината е подобрена. В репертоара са включени нови произведения от съвременни модерни драматурзи. Наред с творбите на А. Н. Островски, Н. В. Гогол, Ж.-Б. Молиер, У. Шекспир се представят и драматическите произведения на М. Горки, Л. Н. Толстой, Х. Зудерман, Х. Ибсен, А.П. Чехов, С. Пшибишевски, Г. Хауптман и др.

Реформите в  театъра, осъществявани от централизираното ръководство, което изисква строго спазване на правилника и същевременно твърдо стои зад режисьора-чужденец, чийто избор се оказва не особено сполучлив, не се приемат еднозначно от всички артисти в трупата. Разочарованието от слабата подготовка в областта на режисурата на С. Туцич е в основата на конфликта между част от младия състав и ръководството на Народния театър. В резултат на този конфликт през 1905 г. се създава "Свободен театър", в който влизат няколко съпружески двойки, главно възпитаници на руските театрални школи. Сюжетът "Свободен театър" с опитите на създателите му за алтернативно изкуство на субсидираната трупа всъщност е част от историята на Народния театър. След завръщането си в трупата на Народния театър така наречените “свободни артисти” внасят своя опит, художествени принципи и разширени представи за собственото си амплоа в бъдещата ползотворна работа на държавния театър.

Значителен принос за стабилизирането и творческото  съзряване на трупата има чешкия театрален деец и голям драматичен артист Йозеф Шмаха, който първоначално като артистичен директор, а по-късно като главен режисьор (1905-1910) е един от строителите на съграждащия се Народен театър. Неговото творческо дело съвпада с построяването на сградата на Народния театър – един факт от голямо значение за представителността на театъра и за изменящите се възгледи за възможностите на сценичното изкуство за художествено въздействие върху зрителя.

На 3 януари 1907 г. тържествено се открива сградата на Народния театър – след като трупата се е пренесла през октомври 1906 г. от салона на "Славянска беседа" в новото здание. Сградата е построена по проекти на известните австрийски архитекти Фердинанд Хелмер и Херман Фелнер на мястото на някогашния дъсчен театър "Основа". Тя е една от най-красивите постройки в столицата, оформена в модния за времето си сецесионен стил, разполагаща с най-модерна сценична техника, уютна зрителна зала и просторни фоайета.

Програмата, посветена  на откриването на театралната сграда, се състои от специално написана “Тържествена увертюра” от Добри Христов, премирана на предварително обявен конкурс и изпълнена от оркестъра на Лейбгвардейския княжески полк, сценичен пролог "Славата на изкуството" от Иван Вазов и пето действие от драмата "Иванко" от Васил Друмев. На тържеството са поканени представители на дворцовата и държавната администрация, военни, изявени културни дейци и граждани, дипломатически агенти, депутати. Този именно протоколен списък става причина за протестната демонстрация на площада пред Народния театър преди откриването на сградата, където княжеският ескорт е освиркан от студенти и почувствували се пренебрегнати интелектуалци. Последиците от този акт – указа на княз Фердинанд за шестмесечно закриване на университета и уволнение на университетските преподаватели, както и оставките на министър Шишманов и на интенданта на театъра, – не засягат процеса на стабилизация и художествено развитие на Народния театър. На 21 февруари 1907 г. е публикуван гласуваният от Народното събрание “Закон за Народния театър”, според който театърът се признава за държавна институция, а артистите – за държавни чиновници с всички права и задължения на съответните ведомства.

След откриването  на сградата на Народния театър започва процес на засилен интерес от страна на българските писатели към сценичното изкуство. Това е времето на създаване на едни от най-значимите драматически произведения на Иван Вазов, Антон Страшимиров, Петко Тодоров, Пейо Яворов, Константин Мутафов и др. Театралните ръководства поощряват новата българска драма. Създава се институцията артистичен секретар или драматург към театъра, който пряко отговаря за връзките с писателите и ги подпомага в усвояването на спецификата на литературния род.

Представления, които се ползват с най-голям зрителски успех от онова време са "Към пропаст" и "Ивайло" от Иван Вазов, "Свекърва" от Антон Страшимиров, "Змейова сватба" от Петко Тодоров, "Иуда" от Константин Мутафов, "В полите на Витоша" от Пейо Яворов, "Ревизор" от Н. В. Гогол, "Дамата с камелиите" от А. Дюма-син, "Мадам Сан-Жен" от В. Сарду, "Дяволът" от Ф. Молнар, "Плодовете на просвещението" и "Живият труп" от Л. Н. Толстой и др.

Заслуга за успеха на тези представления има тяхната  убедителна външно изобразителна страна, дължаща се на въведените принципи на илюзорната декорация, както и  на усъвършенствуващия се професионализъм  на актьорите, които постепенно се отказват от типажната характерност и търсят логиката в характера на героите и техните взаимоотношения.

Важно място  в историята на Народния театър от първото десетилетие на ХХ век има кратковременното присъствие на директорския пост на писателя Пенчо Славейков. Той се опитва да приложи принципите на една перспективна за делото на националния театър художествена стратегия. Едноличното му ръководство на всички страни от художествения процес – от грижата за преводната драматургия до прякото участие в репетиционния процес и дори нагърбването му с режисьорска работа – цели внасянето на висока култура и професионализъм в театъра, изграждането му като институция с представителни функции, отговарящи на модернизацията на самата държава. Тези си възгледи Пенчо Славейков има възможността да потвърди на практика по време на гастрола на Народния театър в Македония през 1908 г., когато пратениците на свободна България демонстрират пред останалото в пределите на турската държава българско население разцвета на свободно развиващите се култура и изкуство.

Принципите на Пенчо Славейков в ръководената от него институция остават валидни и през годините след неговото напускане на Народния театър. Те са продължени от директорите Божан Ангелов (1909-1911), Иван Д. Иванов (1911-1914), Димитър Страшимиров (1914-1917), които въпреки тежките условия на работа по време на войните успяват да устоят на една по-висока мярка в диалога с публиката. Това особено се отнася до артистичния секретар на Народния театър Пейо Яворов, който следва Славейковата художествена политика и който като него се заема с преработка на преводните пиеси, с работа със съвременните български драматурзи, с режисура и упорито съблюдаване на правоговора и звуковата специфика на българската сценичната реч.

Трите последователни войни, които България води – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война (1912-1918) –

разстройват хода на театралното ежедневие. Народният  театър на два пъти преустановява  дейността си поради масовото мобилизиране на неговите артисти. По време на войната загиват и няколко от най-добрите артистични сили на театъра, между които Христо Ганчев и Атанас Кирчев. Въпреки това през сезоните на възстановена дейност и при режисурата на Павел Ивановски (1910-1915) актьорите от трупата създават едни от най-значимите си сценически творения. Това е време на възход на актьорското изкуство, на самоизява на така нареченото поколение “строители на националния театър”, в което се открояват имената на актьорите-класици Васил Кирков, Адриана Будевска, Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов, Атанас Кирчев, Христо Ганчев, Златина Недева и др.

С края на първите две десетилетия на ХХ век се затваря един важен цикъл от битието на Народния театър – неговото институционално и художествено съграждане, синхронизирането му с обществените и държавните интереси, успешната му професионализация, съпоставима с постиженията на балканския и донякъде на общоевропейския театрален процес.