УТВЪРЖДАВАНЕ НА РЕЖИСУРАТА

Периодът  между двете световни войни е време  на остра политическа, социална и икономическа криза за цяла Европа. Тази участ не подминава и България. Като изгубила войната държава тя дори се намира в още по-тежко положение. Най-общо културното движение на България през периода следва европейското, което ще рече по-отворено и с по-авангардни нагласи през 20-те години и по-консервативно през 30-те, когато и самите противоречия между еволюционното и революционното разбиране за развитието на обществото – в това число чрез търсенето на нови социални и културни подходи – стават все по-нетърпими.

В началото на 20-те години се появяват и силни конкуренти на театъра: киното и забавните, леки сценични жанрове като вариетето  и оперетата. По това време Народният  театър се намира в дълбока криза. В печата се водят ожесточени дискусии за неактуалния му репертоар, за липсата на истинска професионална режисура, за застарялата трупа, за ниската държавна субсидия, както и за недостатъчната му художествена автономност и пр. До 1925 г. запомнящите се спектакли се броят на пръсти. Сред тях са “Мъртвешки танц” от А. Стриндберг в постановката на Гео Милев – един опит да се разчупи консервативния модел на актьорската режисура и да се наложи  по-модерен възглед за театъра, което по обективни причини не се осъществява напълно. За съжаление по-нататъшните усилия на Гео Милев в театъра – не по негова вина – не водят до реален сценичен резултат. Междувременно продължават режисьорските опити на артистите Кръстьо Сарафов (главен режисьор за сезона 1921/22 г.), Сава Огнянов, Васил Кирков, Иван Попов и др., които поставят драмите на Л. Толстой, Б. Шоу, М. Метерлинк, както и съвременни комедии. Между 1920 и 1925 г. на поста главен режисьор без особен успех, се сменят няколко руснаци: Исак Дуван-Торцов, Юрий Яковлев, Йосиф Осипов Зойфер. Все пак Й. Осипов прави два сполучливи спектакъла: “Тоз, който получава плесници” от Л. Андреев с младата Зорка Йорданова и Сава Огнянов (1923/24 г.), както и “Принцеса Турандот” по К. Гоци, преработка на Фр. Шилер, с модерното сценографско оформление на Иван Милев и Иван Пенков.

През този период Кръстьо Сарафов изгражда няколко силни и интересни роли като Пер Баст от “В ноктите на живота” на К. Хамсун, Сирано дьо Бержерак от едноименната драма на Е. Ростан, Андрей от “Три сестри” на Чехов и др. Актьорът с мощна интуиция Васил Кирков в образа на Хамлет (реж. Ю. Яковлев) изведнъж разсейва предубежденията, че театърът няма сили да играе големите класици (1922/23 г.).

Въпреки тези успехи промяната е все по-належаща. До 1925 г. в театъра се сменят и няколко директори: В. Йорданов, Божан Ангелов, Христо Цанков-Дерижан и Владимир Василев. Последният е назначен четири месеца след злополучния пожар, избухнал в театъра на 10 февруари 1923 г. Тъкмо тогава се извършват и някои конкретни промени. Ръководството на театъра в лицето на Вл. Василев, А. Протич, Ст. Л. Костов и Сирак Скитник (Панайот Тодоров), преназначава състава за един ден, освобождавайки някои от по-старите актьори като Иван Попов, Екатерина Златарева, Вера Игнатиева и др. На тяхно място са привлечени младите Иван Димов, Петя Герганова, Зорка Йорданова, Борис Ганчев, Константин Кисимов, Олга Кирчева, Стефан Савов и др., които сравнително бързо се налагат в така освежената трупа.

През лятото на 1925 г. за главен режисьор на театъра  е назначен Николай Осипович Масалитинов, руски актьор и режисьор, познат вече на софийската публика от направилите силно впечатление гастроли на Московския Художествен театър през 1920 и 1924 г. Малко по-рано в Народния театър постъпва и Хрисан Цанков, специализирал режисура в Берлин и направил своя дебют със “Змейова сватба “ на П. Ю. Тодоров. През следващите двайсетина години тъкмо тези двама режисьори определят основните художествени насоки на Народния театър и са в основата на творческите му сполуки. Иначе те двамата са твърде различни творчески индивидуалности. Масалитинов, заимствал някои похвати от работата на Московския Художествен театър, е привърженик на “гладкия” реалистичен сценичен разказ, придружен с леки сантиментални настроения. Неговите постижения са предимно в руската и западната класика, както и в българската драматургия. Сред забележителните спектакли на Масалитинов между 1925-а и средата на 30-те години са “Дванайсета нощ” от У. Шекспир (дебют), “Щурецът на огнището” от Ч. Дикенс, “Цар Фьодор Йоанович” от А. К. Толстой, “Ревизор” от Н.В.  Гогол, “Мария Стюарт” от Фр. Шилер, “Бедността не е порок” от А.Н. Островски, “Много шум за нищо” и “Хамлет” от У. Шекспир, завършени в сценичната си логика и стил, с вкус към детайла. Не бива да се пропускат и постановки като “Шест лица търсят своя автор” от  Л. Пирандело и “Делото на Мери Дюган” от Б. Вилер. Масалитинов има голям принос и за развоя на българската драматургия след Първата световна война. Именно той дава път на драмите “Майстори” от Р. Стоянов, “Албена” ,“Боряна” и комедията “Милионерът” от Й. Йовков;  на  комедиите на Ст. Л. Костов “Златната мина”, “Големанов”, “Вражалец” и “Комедия без име”. Младото поколение актьори в лицето на Владимир Трандафилов, Петя Герганова, Невяна Буюклиева, Зорка Йорданова, Иван Димов, Константин Кисимов, Любомир Золотович, Олга Кирчева и др., с подкрепата на “по-междинните” като възраст Георги Стаматов, Марта Попова, Петко Атанасов, както и на неостаряващите Кръстьо Сарафов, Сава Огнянов, Златина Недева категорично завладява сцената.

Хрисан Цанков, привърженик на тезата за авторската режисура, със своя експресивен и зрелищен театър, но “по-нервен” изказ, стои по-близо до модерните и авангардни нагласи. Сред неговите сценични успехи до средата на 30-те години са: “Тебеширен кръг” от Клабунд (А. Хеншке), “Дибук” от Ан-ски (С. Рапопорт), “Периферия” от Фр. Лангер, “Ветрилото на лейди Уиндърмиър” от О. Уайлд, “Топаз” от М. Паньол. Може би “Благородникът” (по “Буржоата-благородник” на Молиер, сезон 1929/30 г.) е най-скандалният у нас спектакъл за целия период с кубофутуристичните декори на Макс Мецгер, вплитащи отделни стилизирани рококо-детайли, с много танци, движение и светлини. През сезона 1931/32 г. Цанков дава твърде сполучливи съвременни интерпретации на “Хъшове” от Ив. Вазов и “Свекърва” от А. Страшимиров, с постижението на Златина Недева в ролята на Костанда.

През това време  като сценографи се изявяват Иван Милев (починал твърде рано през 1927 г.) и Иван Пенков с техните стилизирани декори, условна опростеност и фантазия, както и “доайенът” Александър Миленков  с реалистичния си стил.

Два силни, авангардни спектакъла на сцената на Народния театър през 1930/32 г. прави и режисьорът Исак Даниел: “Кориолан” от Шекспир и “Мнимият болен” от Молиер с помощта на сценографа М. Мецгер. Забележителни постижения в тези спектакли имат актьорите Сава Огнянов (Кориолан), Златина Недева (Волумния), Кръстьо Сарафов (Арган).

Най-силният  творчески период на Народния театър е тъкмо между 1925 и 1931/32 г. Самата сграда е възстановена от пожара през 1929 г. Залата и сцената са разширени, внедрена е и най-модерната за времето си сценична техника.

През 30-те години две постановки в Народния театър прави Николай Фол. Боян Дановски има повече постановки, като най-голям  успех постига в “Кредитори”  на Балзак. Вторият престой на Юрий Яковлев в България между 1933 до 1938 г. се запомня с някои много силни негови спектакли – “Орлето” от Е. Ростан, “Еленово царство” на Г. Райчев с блестящото изпълнение на Петя Герганова в ролята на Алгара, “Маскарад” с безспорните актьорски постижения на Владимир Трандафилов и Зорка Йорданова, “Кучето на градинаря” от Лопе де Вега. През 1937 г. водещият полски режисьор Леон Шилер поставя силно въздействащия, мащабен и синтетичен спектакъл на “Задушница” от А. Мицкевич, с мощното присъствие на актьорите Борис Михайлов, Иван Димов и др.

Между 1935 и 1942 г. Народният театър, набрал достатъчно “европейско самочувствие”, се отваря и “навън”, като прави успешни  гостувания в Югославия, САЩ, Канада и Германия.

През тези две  десетилетия постът директор на театъра  винаги е бил силно зависим от политическата конюнктура и смените на правителствата. Като най-дългогодишен негов ръководител се изявява критикът и редактор на сп. “Златорог” Владимир Василев – около 9 години с няколко прекъсвания. След 1925 г. директорския кабинет обитават още проф. Михаил Арнаудов, П. К. Стойчев, Константин Сагаев, д-р Михаил Тихов, Владимир Тенев, Владимир Полянов.

В края на 30-те и  първата половина на 40-те години Масалитинов  постига успехи с “Тартюф” от Молиер със заразяващата и сочна игра на Кръстьо Сарафов, “Любов” от П. Жералди с впечатляващото психологическо изпълнение на Иван Димов и Зорка Йорданова, “Дивата патица” от Х. Ибсен, “Сид” от П. Корней, “Вълните на морето и любовта” от Фр. Грилпарцер със запомнящото се участие на Петя Герганова, “Ернани” от В. Юго. През това време Хрисан Цанков поставя “Венецианският търговец” от Шекспир, “Д-р” от Бр. Нушич, “Ана Кристи” от Ю. О’Нийл, “Когато гръм удари” на П. К. Яворов, “Ученикът на дявола” от Б. Шоу, “Когато вятърът си играе” от Дж. Форцано, с блестящото изпълнение на Константин Кисимов, “Последният етаж” от А. Жари, “Златният кинжал” от П. Апел и “Орлеанската дева” от Фр. Шилер, който е и последният спектакъл преди бомбардирането на сградата на театъра на 10. I. 1944 г.

В началото на 40-те години сполучлив дебют в Народния театър има режисьорът Александър Иконографов с “Всеки си има мнение” от Л. Пирандело, където Олга Кирчева изгражда забележителния образ на г-жа Фрола, и “Таланти” от А. Льонорман. Освен Ал. Миленков и Ив. Пенков като сценограф със своите строги, лаконични и мащабни конструкции през 30-те години се проявява и Асен Попов. В началото на 40-те години започва да работи и художникът Преслав Кършовски. През 30-те години постепенно се налагат актьорите Ирина Тасева, Любен Саев, Богомил Андреев и др., но като цяло в трупата все повече се чувства липсата на свежи и млади попълнения.