Има мигове, в които човек, волю-неволю, проверява неприкосновения си запас от крепителни спомени, за да се усети по-силен и смислен, „ненапразен“ в земното си присъствие. Проглеждания, любови, неназовими прашинки, завъртяни от слънчев вятър…
Преживяване, което си остава дълбоко интимно, независимо дали искаме да изречем онова, което сме пожелали или да го запазим в себе си… Независимо дали то ще ни умиротвори с натрупаното или натъжи с оскъдицата си…
Но си мисля, че сегашното време е и за друго: да се сродим в опорите си, да им се зарадваме, да ги опазим.
Да усетим един към друг незаразени от егоизма обич, милосърдие, усмивка…
За да можем да осъмнем след време не самотни в щастието, че ни има, а в близост с хора, с които взаимно сме си прелели душа и кураж.
Искам да пазя за този ден и думи, и мълчание.
Искам да съм все така щастлив с достойните хора, с които ме е срещнал животът ми.
Искам да ме има в техните спомени за смислени човешки срещи.
Какво по-добро време да се науча как до го постигна?