Ако театърът е любов, а любовта е всичко, ако духът се поддържа с разговори за душата в театъра, то една от най-красиво разказаните истории е на актрисата Мария Стефанова. Тя умее да играе красиво, да говори красиво - дори за болката и умората. Умее да лети на сцената, умее да пренася човека срещу себе си в различни епохи и повече от това - да го кара да съпреживява заедно с нея. И този полет сякаш е безкраен, сякаш винаги е с щастлив край и сякаш винаги е по-висок и по-извисяващ от очакваното.
На 9 октомври тя има рожден ден, което е само повод за добри пожелания и още едно връщане към сърцето на театъра, а то бие чрез безотказно работещия заряд на актриси като нея.
Мария Стефанова: „Започнала съм да играя на сцена съвсем малка, още в забавачницата. Аз съм родена в тогавашната Горна Джумая, сега - Благоевград. Майка ми е била учителка там. В забавачницата съм играла в една детска пиеса, която дори беше мюзикъл.
По-късно, когато читалището в Благоевград се превърна в камерна зала, моят съпруг - художникът Христо Стефанов, изписа тавана на тази зала. Отгоре, над сцената, има едно младо момиче, което поднася роза. Това го направи в чест на мястото, където са били първите ми професионални стъпки на сцена. При мен има романтичен оттенък. Не ме слушайте (смее се - бел. а.).
Аз до такава степен обичам мястото, наречено театър. До такава степен съм предана на този мой скъп театър. За него мога да Ви говоря както говоря за любим човек. А той, театърът, е едно огромно живо нещо, което съдържа всичко - и болка, и радост, и успехи, и цветя, и поражение, и всичко. Всичко има в един театър, което съм преживяла.“
Цялото интервю от БТА може да прочетете тук: